Как възрастта влияе на креативността?

Да изнесеш пиано концерт на Моцарт може да се почувства като вървене по въже без облекла. Без опит с последното, несъмнено, злоупотребявам, само че си спомних за излагането, което Моцарт постанова на своите реализатори неотдавна, когато гледах запис на пианиста Менахем Преслер отпреди няколко години. Той свиреше концерт за пиано №. 23 с Берлинския филхармоничен оркестър, пиеса, чиято типично класическа форма – тънките линии на музиката, безмилостните гами, неналичието на остатък – не оставя на изпълнителя къде да се скрие. Докато гледах по какъв начин пръстите му тичат, пъргаво и точно, нагоре и надолу по клавиатурата, се удивих с известна злоба на някой, който е три пъти по-възрастен от мен, който прави такава безупречна премиера. Всъщност, колкото по-сложен беше пасажът, толкоз повече Преслер изглеждаше ухилен.

На 90-годишна възраст Преслер беше най-възрастният реализатор, който в миналото е правил своя дебют с приветстваната филхармония на Берлин. Беше се насладил на кариера през целия си живот като член на фамозното Beaux Art Trio и направи няколко солови записи, само че до последното му десетилетие беше належащо да се преобрази като солов концертиращ пианист. Беше своевременен акт. Преслер умря предходната година, няколко месеца преди 100-ия си рожден ден.

Нов запис от американската пианистка Рут Сленчинска в допълнение провокира интереса ми. Сленчинска стартира дълга концертна кариера през 1929 година, на четири години, и записва няколко албума през 50-те и 60-те години на предишния век. През 2022 година тя навлезе още веднъж в света на класическите звукозаписи с първия си албум за Decca Records от съвсем 50 години, дискът с голям брой композитори My Life In Music. Въпросният живот към датата на издаване на диска е траял 97 години.

През 90-те години на предишния век, когато бях дете и ходех на уроци по пиано, валутата на музикалния свят, най-малко както се споделя в медиите, беше младостта. Вундеркиндът, детето-чудо, беше фетишизиран като забележителен феномен, нещо като негласна Полярна звезда, която младите музиканти да следват. Едва по-късно, когато започнаха да се появяват истории за малтретиране или прегаряне, разбрахме цената на подобен статус, който не подсигурява нито същинска креативна изява, нито сполучлива кариера в зрелост.

Кога време и възраст фактически отношение към музиката - както за тези, които я пишат, по този начин и за тези, които я извършват - е латентно разбрано от доста слушатели, които обожават късни творби, само че любопитно недоизследвани. По-малко съзряване на звука или стила, крайните композиции или осъществявания постоянно наподобяват по-скоро като редукция, чувството, че оставате с най-съществения израз на музикалните хрумвания на човек. Има безчет исторически прецеденти за тези, които са разкрили най-великите изобретения в по-късните си години: Бетовен, Гьоте, Моне са единствено няколко.

Докато слушах албума на Slenczynska, колкото и да е несдържан и обикновен, бях изумен от измененията. Не единствено фактът, че хората живеят и работят по-дълго, е предизвикал смяна в света на класическата музика, само че и от дълго време закъснялото разширение на идентичностите и фигурите, които ценим. Ако последните няколко десетилетия на класическата музика бяха ера, която фетишизираше вундеркинда, през последните години навлязохме в ерата на вундералтена, по-старото знамение.

Когато за първи път приказвам с Никола ЛеФану по телефона от вкъщи й в Йорк, тя е на няколко месеца от издаването на нов запис, който се чака да бъде нейният най-хубав значимо. Включващ композиции, обхващащи повече от 40 години, дискът ще включва многообразие от струнни ансамбли, пиано трио и скорошна творба за глас, композирана през 2020 година

Британската композиторка, в този момент на 76 години, стартира кариерата си в края на 60-те години на предишния век, когато ъгловата, сурова, блестящо оцветена музика на английския модернизъм беше в своя край. Въпреки че типовете ансамбли и съзвездия от принадлежности, за които е композирала, варират, да слушате творчеството й в последователен ред значи да чуете възходящ фокус върху гласа и операта, както и първите нападения в принадлежности отвън западния канон.

„ През 2014 година написах „ Tokaido Road “, който комбинира японски принадлежности със западни, въодушевен от художника Хирошиге “, ​​казва тя. „ Трябваше да се науча да пиша за японски принадлежности, като работех с един свирач, с цел да попитам какво може и какво не може да направи техният инструмент. Този тип неща бяха доста значими за мен, когато остарях. Това е късмет да направя нещо ново. “

Разглеждайки историята на класическата музика, човек може да види съставна дъга, разпростряла се от Й. С. Бах при започване на 1700 година до ЛеФану и нейните съвременници. Всяка епоха на комбинация в последна сметка беше разрушена и модифицирана от най-смелите от нейните поддръжници. Барокът стана типичен, класическият се трансформира в сантиментален, сантименталният модифициран като актуален, всеки от тях друг от последния, само че безпогрешно част от едно и също цяло.

Няма да е пресилено, в случай че кажем, че последните 200 години музикална история щяха да се развият по друг метод, в случай че Бетовен не беше живял и, най-важното, стар и починал. В годините преди да почине, ням и болен, на 56-годишна възраст, той написа поредност от творби, толкоз странни и радикални, че съвсем еднолично трансфораха класическата ера в сантименталната.

Като ги написа, Бетовен се откъсва от условностите, които са го формирали, и основава нещо, което никой не е чувал до момента. Неговите културни потомци – Брамс, по-късно Вагнер, по-късно Шостакович и в последна сметка самата ЛеФану – са му длъжници, че са създали работата им допустима.

Нещата се развиват. Не мисля, че нещата се развиват. Това е като живота. Не мисля, че нещата се усъвършенстват или утежняват, само че се трансформират. те постоянно имат противоположна връзка в изкуството. Желанието да се избегне повторението, отдалечаващият се боязън от това по какъв начин ще бъде признато творбата и нарасналото осъзнаване на времето вършат по-късна работа, която може да клони към коренно или самоуверено.

Слушане на етюда на Шопен оп. 10 бр. 3 в последния албум на Slenczynska — парче, което тя е записвала преди този момент три пъти, през 1957 година, 1978 година и запис онлайн през 1997 година — виждам смяна от по-старите й тълкования, която намира паралел с последните сонати на Бетовен. И в двете освен музиката е скъпа, само че и тишината сред тях. Вече не е празнина за запълване, тишината се е трансформирала в пространство единствено по себе си. Няма бързане да го запълните, а по-скоро едно ново осъзнаване на капацитета на тишината е посрещнато от предпочитание да го издигнете, да го оставите да бъде. Това е невидимата рамка, която придава смисъл на музиката.

Може би и Бетовен, и Сленчинска са научили, че опитът освен ни демонстрира какво можем да създадем, само че и какво можем да създадем, само че би трябвало да оставим ненаправено.

Техническите ограничавания постоянно могат да се трансфорат в тихи трудности, които форсират края на кариерата, само че не е наложително. Променената физика може да бъде генеративна: източникът на нови музикални хрумвания.

Това е нещо, с което Мерилин Ричардсън в този момент се преценява. Прекарала по-голямата част от живота си като оперна певица, австралийското сопрано се завърна на сцената с Театралната компания в Сидни предходната година тъкмо преди 87-ия си рожден ден, единствено че този път като актриса в пиесата на Патриша Корнелиус „ Не ставай нежна “. В ролята си на Мария, стара сръбска емигрантка, Ричардсън изпя къси фрагменти от арии на Григ и Верди.

Въпреки че изнесе последното си професионално осъществяване през 1997 година, когато театърът в Сидни изиска Ричардсън да се завърне в ролята на актьор-певица, тя не се колебае. „ Да бъда на сцена постоянно се усещах като вкъщи си. Просто отидох и упражнявах няколко седмици, с цел да се опитам още веднъж да се върна в „ режим на пеене “ “, сподели ми Ричардсън по телефона от вкъщи си в Куинсланд, Австралия. „ Виждате ли, не мисля, че един артист в миналото стопира. “

Но въпреки всичко се оказа „ безусловно предизвикателство “, споделя Ричардсън. „ От една страна е мъчно, тъй като това е друг тип показване – по-скоро актьорско майсторство, в сравнение с пеене – само че и тъй като към този момент не съм млад, тъй че човек не знае тъкмо какво може да направи. “

Това, което тя знаеше, беше, че „ към този момент не можех да пея с млад глас. Утешително, това беше част от характера ”. Застаряваща, объркана и бореща се да се приспособява към новата си среда, ролята на Ричардсън подхождаше на спорадичните песни, които идваха и си отиваха, красиви, само че ефимерни. „ Само възприятието ми за горделивост пострада малко, тъй като не можех да пея по този начин, както пеех преди 20 години “, споделя тя.

Когато се върнах на пианото преди няколко години след десетилетие пауза, забелязах, даже на 30-годишна възраст, че огромна част от техниката, която бях развил като младеж, възпитаник по пиано, беше изчезнала и макар строгата процедура от този момент се върна единствено отчасти. Това беше нещо, което осъзнах, до момента в който разговарях с Ричардсън, че тъкмо това ограничаване ме принуди да погледна по-отблизо музиката, да схвана какво е тя в нейната целокупност, с цел да намеря нови способи да я изразя. Намалената техника частично се трансформира в източник на въображение.

„ Нещата се развиват “, споделя ЛеФану, когато я запитвам дали вижда дали нещо е изгубено с времето. „ Не мисля, че нещата се развиват. Това е като живота. Не мисля, че нещата се усъвършенстват или утежняват, само че се трансформират. Това е случай на еволюция.

Може би това напрежение - сред техническите ограничавания на възрастта и креативната храброст, която възрастта поражда - е това, което прави изкуството на късния стадий толкоз завладяващо и прочувствено точно. Когато чувам частите от последния албум на Slenczynska, които тя е записвала преди този момент в разнообразни моменти от живота си, слушам музика в по-бавно или по-разширено движение, което по разнообразни способи разкрива повече от главния темперамент на музиката. Въпросът кое е първо - ново осъзнаване на музиката и съпътстващата го воля за по-фино артикулиране, или нуждата да се забави - няма смисъл, когато човек схваща взаимната взаимозависимост на осъзнаването и темпото. Именно бързината или неналичието й дава опция да се види детайла.

Чувствителността към артистичния капацитет на смяната може да е най-голямото познание, което wunderalten имат, концепцията, че йерархията на положителното и неприятното е по-малко поучителна от визията в неизбежността на еволюцията на опция за основаване. „ Предишната ми работа беше по-сложна от по-късната ми “, споделя ми ЛеФану. Мога да чуя какво има поради. Докато неотдавна слушах едно от най-новите й творби от 2020 година, The Moth Ghost, бях очарован от гласа на певицата, вълнообразен, чист, над пианото. Съкратената архитектура на музиката направи абстракцията по-ясна, развиването по едно и също време мощно и изненадващо. LeFanu събра толкоз доста музика, само че някак си имаше обилие от пространство, помислих си. Колко добре чува тишината в този момент.

Следвайте, с цел да научите първи за най-новите ни истории

Източник: ft.com